Как срещнах мъжа на живота си

Беше още първата година в университета. С него ме запознаха общи познати, след като попаднахме в квартирата на един от тях по едно и също време. Узнах само прякора, с който всички го наричаха. Така до един хубав следобед, когато се поинтересувах как е истинското му име. Седмици по-късно с тогавашната ми съквартирантка отпразнувахме преместването си в нова квартира с голям купон, на който и той дойде. Заприказвахме се и през нощта след партито за първи път си дадох сметка, че съм доста впечатлена от сините му очи, красиво лице и леко надменна усмивка. Последва свалка в един клуб и разговор до сутринта на по чаша кафе в едно денонощно заведение наблизо - един от онези разговори, които поставят началото на нещо и усещането от които винаги помниш. Не, не темите, на които сте говорили, а удоволствието, с което сте го правили; плахата надежда, която се е прокрадвала в мислите ви, че ще последват още много такива разговори, още много мигове заедно - кой от кой по-хубави.
Сигурно ви звучи като тривиална студентска история, нищо ново под слънцето, както се казва. За всички останали може би е такава, но за нас не беше. Никога не разбрах (защото и той самият се затрудняваше да определи кога точно се е случило) в кой момент от връзката ни той се влюби в мен. И аз не разбрах как го обикнах до безпаметност, кога реших, че искам да изживея дните си с него, колко време след първата ни среща осъзнах, че ще го обичам винаги...
Разбира се, че става въпрос за съпруга ми - ние и днес сме заедно, а вярвам, че и занапред ще бъде така.
Не за него става дума в този разказ обаче. :)
Мъжът, за когото искам да ви разкажа, срещнах в един топъл октомврийски ден в родилното отделение на една варненска болница. Лежах на операционната маса, когато акушерката ми поднесе мъничко вързопче, повито в бархетна пеленка - толкова топло и меко, колкото нищо друго на света. Ухаеше на нещо сладко, нежно и мило - миришеше на бебе! Току-що родено, още зачервено и подпухнало от дългия живот в околоплодните ми води, с полузатворени очички, с още влажна косица, помрънкващо тихичко, сякаш се оплакваше, че са го извадили от уютното му и топло обиталище в коремчето ми. Не са много миговете, в които съм плакала от щастие, но в този момент едва ли е имало по-щастлива жена от мен на света. Сълзите се затъркаляха по страните ми, без да мога да ги контролирам. Толкова дълго чаках този момент, толкова години се молих за него и ето, че най-накрая мечтата ми се сбъдна!!! Държах в ръцете си моя син, плод на любовта ми към неговия баща, резултат от връзката ни, градена с години! Това прекрасно малко създание по необясним начин се намести право в сърцето ми и тутакси го превзе, пораждайки у мен непреодолимо желание да го държа в прегръдките си и да се грижа за него с цената на всичко. Ден след ден, когато вече си мисля, че не е възможно да обичаш някого повече, то ми показва, че греша и любовта всъщност няма предел. С негова помощ се уча да бъда по-търпелива, по-разумна и отговорна и всъщност - по-добра.
А какво стана с баща му - вероятно това се питате?! Ами, и той си е там - в сърцето ми! Оказа се, че мога да обичам и двамата, без любовта ми към някой от тях да пострада. Явно мъжете на живота ми всъщност са двама и капацитетът на сърцето ми расте правопропорционално на обектите за обичане. :)))

И внезапно дойде пролетта...

Пристигна малко неочаквано - слънцето беше позабравило за нея и този ден не изгря в очакване. Вместо това зимният хлад все още се разхождаше свойски из улиците, сякаш нямаше намерение да си ходи - поне не тази година. Лошите новини валяха една след друга - също като студените дъждове: земетресение в Япония, война в Египет, последвана от нова в Либия, навсякъде разруха, мизерия и нещастие. Усмивките по лицата на хората ги нямаше, а няколкото заблудени щъркела, долетяли от топлите страни, сякаш бяха телефонирали на събратята си да не бързат с пристигането. И цъфнали дървета почти нямаше - че на кой му се цъфти в такава атмосфера?!
Но въпреки това Пролетта се установи в това малко мрачно кътче - тихо, но уверено и неотстъпчиво. И успя да напомни за себе си на няколко човека - чрез някоя мила думичка, която тези късметлии чуха от свои близки и приятели, чрез малко добри новини, чрез една-две усмивки... И Чудото започна да се случва малко по малко... Тези хора се усмихнаха и засияха, на свой ред казаха по някоя блага дума на онези около тях, направиха по нещо хубаво, започнаха да мислят по един друг, по-слънчев начин... И тъй като добротата ражда доброта, се получи нещо като онези мексикански вълни по стадионите. "Заразиха се" и други, които на свой ред започнаха да мислят, казват и правят хубави неща.
И така, добре дошла, мила Пролет! Чакахме те и те искахме! Омръзна ни от лоши новини, студ и мраз! Чувствай се като у дома си!
Уверена съм, че ако продължим да се усмихваме, мракът и зимният хлад ще се почувстват крайно неудобно сред слънцата в душите ни. И онова, истинското слънце, ще разбере, че е крайно време да се появи. Ще съобщи на птичките, че вече е дошъл моментът да се завърнат у дома, а на цветята - че е нужно да украсят света и да го направят по-приветлив и пъстър.
Аз пък отивам за парче шоколад и фреш от плодове.

Честита Първа пролет на всички!

Желание

Желания и обещания - обикновено така започва всяка нова година. Много от желанията ни изглеждат така, сякаш никога не са били наши, след като се сбъднат. А повечето обещания не успяваме да спазим, особено ако сме ги дали пред самите себе си. Поне при мен често се получава така...
Но обещанията ще коментирам в края на годината. Тогава ще преценя колко от тях съм имала силата и упорството да спазя, за колко ми е стигнала волята...
Ами желанията? Май миналата година все пак съм била добро момиче, защото Дядо Коледа сбъдна почти всички. Само едничко не успя. Да, знам, че беше най-трудното - създаването на нов живот изисква майсторски умения, старание и щипка магия. Затова дадох на добрия старец няколко месеца отсрочка и обещах да съм още по-послушна. Обещах още да му дам назаем малко от магията на любовта ми към човека до мен, оживяла толкова години - в случай, че не са му останали никакви вълшебства, за да сбъдне желанието ми. Обещах, че "подаръкът" никога няма да страда от липса на обич и ще го пазя като очите си. Сега на мен и на моето момче ни остава само да чакаме появата на нашето щастие, събрано в две очички и беззъба детска усмивка.
Дядо Коледа, нали не си ни забравил?