Аз и моя град

Май не съм споменавала преди, но обичам да се разхождам! :)

Понякога се уморявам - от детето и неговите детски "драми" и капризи, от съпруга ми и неговите настроения, от поддръжката на дома и дори готвенето, което иначе обожавам, от всичко и всички... В тези моменти изчаквам всички да заспят и се приготвям за лягане методично и внимателно - така, както повечето момичета се готвят за среща с нов мъж. После се пъхвам между завивките и ... потеглям. Натам, накъдето ме отведе въображението! Ходя в различни градове, скитам из гори и поля, бродя из пустинята или плувам в океански води. Така си почивам, когато всички опции за реална почивка като например екскурзия, море или СПА уикенд са невъзможни. Измислям всичко с най-големи подробности - представям си местата, времето, цветовете, хората наоколо. И това бягство ми действа така разтоварващо, все едно наистина се е случило.

Вече сте "идвали" с мен на две от виртуалните ми разходки, вероятно подозирайки, че са такива. Сега ви каня на една истинска разходка! Ще е по-кратка от обичайно, но пък подробностите ще са повече.

Намирам се в града, в който съм израснала. От години не живея в него, но тук все още е домът на родителите ми, в който понастоящем гостувам. Ходих на фитнес в една от местните зали. Кракът ми никога преди не беше стъпвал в нея. Но пък и няма значение! Онова, което е важно, е онзи прилив на енергия, заливащ тялото след всяка тренировка, който ме накара да тръгна към вкъщи пеша, въпреки че имах планове да се прибера с такси.

Къщата на родителите ми се намира доста далече от фитнес залата, в другия край на града. През целия ден ми беше студено и доста се чудих дали изобщо да тренирам. Мисълта да изляза навън, да се преобличам в някоя (вероятно) студена съблекалня и после да се прибирам обратно не ми изглеждаше никак привлекателна. След тренировката обаче благодарих наум на последните остатъци воля, които ме убедиха, че не бива да изоставям спортния режим, който успях да си изградя през последния месец. 

Започвам разказа си точно от онзи момент, в който тренировката ми беше към края си. Чувствах се добре, изключително тонизирана и бодра. За първи път през деня успях да се стопля достатъчно - не защото вкъщи е студено, а по-скоро защото мързелувах твърде много. Предвидливо си взех плейъра с музика, знаейки, че тя ще ме мотивира допълнително да тренирам активно. Преоблякох се и се усмихнах на отражението си в огледалото - изглеждах прилично и дори лекият грим върху лицето ми се беше запазил в сравнително добър вид. Прибрах спортния си екип в чантата, но слушалките в ушите оставих. Защо трябваше да се лишавам от любимата си музика по пътя към къщи?!

Излязох от залата и нощният хлад веднага ме ощипа по бузите. Дъждът, заливащ улиците на града на идване, беше спрял, но тротоарите все още бяха мокри и блестяха под уличното осветление. Въздухът беше свеж, но не прекалено студен. Миришеше на мокър бетон, на вода, на мокра дървесна кора и на пръст. Локвите отразяваха светлините на града и той ми се стори по-бляскав от обикновено. Все едно ме подкани да направя една нощна разходка! И така, аз приех поканата и се оставих в прегръдките му.

Преметнах чантата с екипа си през рамо и намалих звука на плейъра - исках музиката да е само фон на разходката ми, някак ми се щеше да долавям и звуците на града. След това, с ръце в джобовете на спортното ми яке, се отправих по правата улица. Градът се е променил много за времето, през което живях извън него. Някои стари сгради ги няма, а на тяхно място се издигат нови - по-високи, по-цветни, по-лъскави. Да се разхождам из него беше все едно да се срещна със стар съученик - уж познаваш човека, но не сте се виждали толкова дълго, че той се е променил почти до неузнаваемост. Но и много неща са останали!

Минах покрай кафенето, в което пиехме кафе с най-добрата ми приятелка, когато бягахме от час - близо до сградата на гимназията, но все пак достатъчно далеч, за да няма риск от среща с някой учител. Отсреща все още си стои бензиностанцията Шел, чийто магазин в ученическите ми години се считаше за луксозен. А и как иначе - само на още едно-две места продаваха сладолед през зимата и шоколади в лъскави опаковки! Срещу бензиностанцията вече има ново-новеничко кръгово движение, което облекчава донякъде нарасналия градски трафик в пиковите часове. Подминавам нататък и минавам покрай стара къща с напукана жълтеникава мазилка, която си е все на този ъгъл откакто се помня. Оградата и е обвита с растителност и в къщата се забелязват слаби признаци на живот. Помня, че и преди се питах кой ли живее в нея и как ли изглежда къщата отвътре. Стигам до стоматологията. В широкия двор построиха голям параклис (да се молят хората преди зъболекар), но оградата така и не смениха. Тънки метални пръчки с квадратно сечение, боядисани с резедава олющена боя. Към сградата водят няколко циментови стъпала, които са толкова протрити, че чак са се образували плитки лъскави вдлъбнатини в средата им. Радвам се, че не ми се налагаше да идвам често тук в ученическите си години. 

След стоматологията и близкото кръстовище отклонявам поглед наляво. Там е домът на гимнзиалната ми любов или поне на родителите му. Нямам представа какво се е случило с него, но в съзнанието ми изплуват спомени от общия ни абитуриентски бал във Виена, от един танц в задимена дискотека, от първото ми стихотворениe, чийто извор на вдъхновение беше именно този красив (тогава) младеж. 

Пресичам кръстовището с лека стъпка, почти танцувайки. Разминавам се с група младежи и почти усещам погледите им, впити в гърба ми. Покрай мен се нижат жилищни блокове с офиси и магазини на приземните етажи. Подминавам кафене, в което преди няколко години се видях с няколко мои съученички. Спомням си за онази вечер и една снимка, която все още може да бъде видяна на страницата ми във Фейсбук. Пихме коктейли, смяхме се и си припомняхме годините в гимназията. Къде ли са сега момичетата? Какво ли правят?

Продължавам напред по улицата и покрай мен се редят офис на банка, казино, сватбен магазин, минимаркет и още осветени витрини. Погледът ми се спира закратко навсякъде - опитвам се да попия и запечатам всичко така, както съм го видяла. Прибирам се в моя град рядко и не знам кога ще е следващата ни среща. Минавам покрай друго кафене - сестрата на най-добрата ми приятелка работеше тук пред много години и двете идвахме преди дискотека при нея за по един-два вермута. Беше времето, в което и най-мрачното и малко помещение можеше да бъде превърнато в място за танци. Сигурно ги помните онези малки клубчета тип "лисича дупка", които наричаха "дискотеки". Имаха по един скромен бар, светещо кълбо на тавана и никаква вентилация... Нищо общо със съвременните дискотеки, но как се забавлявахме в тях!

Градският парк е много променен - старите алеи са позакърпени, има нови пейки и някаква непонятна за мен скулптура на входа. Явно не съм в час с модерното изкуство, но това не променя факта, че имам още много спомени от този парк. Седяхме на групички на зидовете край реката през лятото, криехме се в храстите за по цигара... Някъде по централната алея на една пейка зарязах едно от ученическите си гаджета, без да ми мигне окото. Колко чест спътник в живота ми беше любовта в онези години! Но не тази улегнала и разумна любов, която изпитвам сега, а онази откачената, с пеперудите в стомаха, с погледите, отправяни крадешком, с безсънните нощи и липсата на апетит. 

Минавам по моста и реката шуми под краката ми - дъждът е влял в гъвкавото и тяло нови сили, както тази вечерна разходка събуди спомените в ума ми. Минавам през центъра, прекосявам моя квартал и през цялото време се сещам за още и още неща. Пред входната врата поглеждам часовника - изминали са около 50 минути, а аз не съм ги усетила. Не изпитвам умора, а тъкмо напротив - мога да продължа разходката си още часове. Толкова голяма част от живота ми е минал в този град, толкова неща са се случили тук, че нищо не би било в състояние да отнеме любовта ми към това място. Искам да пребродя всичките му улици, площади, паркове и градинки! Искам да мина отвсякъде, където кракът ми някога е стъпвал. Искам да си спомня! Колко е хубаво, че ще поостана още известно време тук!

Красотата ще спаси света :)))

Протягам се лениво в леглото и поглеждам през прозореца. Слънцето весело ми намига отвън и ме кани да стана. Спускам крака на пода и ги напъхвам в розови пухени пантофи със заешки муцунки отпред. Края на януари е, но сняг липсва, а улиците са сухи. Отварям прозореца и през него нахлува свеж хладен въздух, който целува страните ми и раздвижва кръвта ми, пропъждайки и последните остатъци сън от тялото ми. Градът се е събудил преди мен и движението вече кипи по уличната му "кръвоносна" система.

            Навличам една топла жилетка, оплетена от баба ми, и провлачвам крака към кухнята. Врътвам копчето на кафемашината, заредена с кафе още от вечерта. Отварям хладилника и измъквам оттам няколко свежи портокала. След малко сядам на едно от високите столчета пред бар плота с кафе и чаша портокалов сок. Обожавам портокалов сок! Имам усещането, че влива в тялото ми толкова енергия и слънчева светлина, колкото е била нужна на плодовете да узреят и да придобият онзи така любим топъл оранжев цвят. Наслаждавам се на всяка глътка в продължение на около двадесет минути. Време е да се приготвям за излизане. Ще бъде прекрасен ден, посветен на красотата!

            Слагам лек грим, прекарвам пресата през косата си и намазвам ръцете си с последните остатъци в тубичката с крем. Обличам си тъмносини скини дънки, кафяво поло и кашмирено палто в цвят капучино. Шалът и шапката, както и ботушите, са в тъмнокафяво. Грабвам от закачалката една голяма чанта и излизам навън. Пред входната врата се оглеждам нагоре и надолу по претъпканата улица и поемам към централната част на града.

            Вървя дълго, но ми е приятно и не искам да ползвам градски транспорт или такси. Въздухът е хладен и леко пощипва лицето ми, но слънцето все така пече и някак изобщо не искам да се лишавам от неговата заразяваща жизнерадост.

            Първата ми спирка е козметичен магазин. Звънчето на вратата пропява, когато влизам вътре. Само за миг всички погледи на консултантите зад щандовете се втренчват в мен. Усмихвам се широко и пристъпвам навътре. О, чувствам се като дете на Коледа. Заобиколена съм с безброй стъклени бурканчета, тубички, флакончета, шишенца и т.н. Искам крем за ръце, но не желая да изневерявам на традицията, така че вземам пак този, който купувам винаги. Купувам също и парафинова маска за ръце, вулканична пилинг маска за лице, подхранваща маска с мед и мляко, освежаваща с папая и ампули с бързо действие. Сдобивам се и с нощен крем от същата серия, от която е дневният ми. Излизам навън с няколко торбички със скъпоценните ми съкровища и продължавам напред.

            Отбивам се в магазин за декоративна козметика, откъдето купувам спирала за мигли, няколко кутийки сенки и три четки за поставянето им, два компактни ружа, няколко глоса и едно червило, придружено с подходящ молив за устни. Отдаван съм хвърлила око на така нашумелите ВВ кремчета, така че се усмихвам доволно, когато продавачката любезно ми предлага малко мостри. Ще ги пробвам задължително!

            Следващият магазин, в който влизам, е за парфюми. Искам нещо плодово и цветно, леко и пролетно, което да повдига настроението ми, щом го помириша. Изборът е голям и консултантката изрежда десетина имена на парфюми. Помирисвам няколко лентички, главата ми се замайва и вече не мога да различавам отделните аромати. Трябва ми почивка! Прибирам тестерите в джоба си, казвам на консултантката "Доскоро!" и излизам. Вече е обяд, а аз съм гладна. Наблизо е любимият ми ресторант, така че се отправяма нататък. Избирам си малка маса с два стола до прозореца. Настанявам се  на единия стол, а на другия "настанявам" всички торбички с козметика.

Избирам салата "Цезар" с пиле, чаша сухо бяло вино, чийзкейк и капучино. Обичам да идвам на това място - тихо и спокойно е, обслужването винаги е на ниво, а храната - ооо, храната - винаги прясна и приготвена неустоимо! Ням-ням!

            След прекрасната почивка се връщам в магазина за парфюми. По пътя навирам носле отново във всяка една от тест-лентите. Вече съм решила кой парфюм искам, когато отварям вратата на магазина. Купувам си лосион за тяло със същия аромат, както и ароматизирана блестяща пудра за тяло. Излизам усмихната от магазина и поглеждам часовника. О, вече е време за маникюр!

            След час и половина престой в козметичния салон се сдобивам с прекрасен вишнев маникюр с шилак. Ще остане на ноктите ми дълго време, затова избрах любим цвят. Поглеждам ръцете си и се усмихвам. Изглеждат чудесно след грижите на маникюристката!

            Отправям се към следващата спирка - студиото за масаж. Посреща ме усмихнато момиче и ме повежда през дълъг коридор към кабинета на масажиста. Вътре е топло и мирише на лавандула. Носи се тиха музика, нежна и семпла като едва забележимо ухание, оставено след някого дълго след като си е търгнал. Има запалени свещи и никакво друго осветление. Прекрасно! Пъхвам се зад един бамбуков параван и събличам почти всичко, след което мързеливо се просвам по корем върху кушетката за масаж. Чувам отварянето на вратата и почти безшумните меки стъпки на човека, който влиза през нея. Поглеждам нагоре и масажистът ми се усмихва предразполагащо. Мхм, висок, тъмнокос и симпатичен... Защо пък не (или по-скоро "Ооо, да!")?! Оставям се покорно в ръцете му за час, като почти задрямвам към края. Сепва ме репликата "Приключихме, госпожо! Надявам се, че масажът Ви е харесал!". Какво?! Толкова скоро?! Можех да полежа поне още мъничко... Сядам на кушетката, прикривайки се с кърпата, и разкършвам рамене. Болката и сковаността са се изпарили сякаш никога не ги е имало, чувствам се лека като перце и толкова отпочинала, все едно съм спала цяла зима като кафява мечка. Определено ще повторя! СКОРО!

            С почти танцова стъпка, без да мога да скрия усмивката си, излизам от салона. Ще мина сааамо през още един магазин. Добре, де - два! Първият е козметичен (каква изненада!), а вторият... ами, и той е козметичен. Любими са ми. Не мога да ги пропусна! От първия излизам с шампоан, балсам, горещо масло за коса и захарен ексфолиант за тяло, а от втория - с ароматни соли за вана, пяна за вана с аромат на ванилия и душ-гел с черна орхидея. Мятам се в първото такси, което мярвам. Масажистът ме предупреди да стоя на топло и да пия много течности, а и торбите с покупки са доста.

            Прибирам се у дома и грижливо подреждам новите си придобивки по шкафове, рафтове и чекмеджета. Нямам търпение да пробвам някои от тях, така че моментално се озовавам в банята и пускам горещата вода във ваната. Изсипвам солите и пяната за вана и отивам да се приготвя. Докато се съблека и запаля свещите в банята, ваната ми е готова, така че блажено се изтягам вътре. Не знам дали заради водната ми зодия, или заради друго, но обожавам водата. Обзема ме необяснимо спокойствие, когато се намирам в близост до водни басейни, независимо от техния размер - морета, океани, езера, язовири, реки, плувни басейни или дори ваната вкъщи. Релаксирам пълноценно в горещата вода, която обгръща тялото ми с такава нежност, на която никой мъж не е способен. Чудя се коя дума най-точно описва състоянието ми в момента. "Блаженство" ще да е!

            Стискам си носа с два пръста, затварям плътно уста и се гмурвам под водата, както правех като малка. Стоя напълно потопена, колкото мога да издържа. Дали така се чувстват бебетата в коремчетата на майките си - обгърнати от ласкава течност, на топло и спокойно? "Изплувам" над водата и се изплаквам от пяната с душа. Време е да излизам. Намъквам мек халат, изпразвам ваната и се запътвам към спалнята. Не е добре да стоя с мокра коса, нали така?! Изсушавам се, наклепвам се обилно с новия си лосион за тяло (ухае божествено!), слагам си маска на лицето, намазвам ръцете с крем, след което обличам плюшена пижама, жилетка и меки чорапи и се запътвам към кухнята. Вечерята е брускети с маслинова паста, моцарела и чери доматчета, а докато я приготвя, става време да отмия маската. Слагам си кремче и отивам да вечерям, а след това тооолкова ме домързява, че не ми остава нищо друго, освен да запаля камината на стената, да се изтегна на дивана, увита в топло одеяло и с чаша червено вино в ръка и да позяпам някоя романтична комедия. Така и правя! Хубав завършек на хубав ден, а след всички разкрасяващи процедури - порция разкрасяващ сън! Лека нощ!

Слънчогледи

            Днес разходката ми (ни :)) ще е на друго място. Толкова различно от градската среда, в която се разхождах последния път, че все едно са на различни вселени.

            И така, денят е топъл и летен. Небето е толкова синьо, все едно някой е взел кофа синя боя и го е залял от край до край. Слънцето свети високо горе и дарява голата кожа на ръцете и бедрата ми с топли лъчи, нежни като ласките на любимия ми мъж. Само тук-там плуват малки бели облачета, пухкави като захарния памук, който продаваха в едно друго време, в един почти друг живот. Облякла съм си късите панталонки в цвят каки, тъничка карирана ризка с почти липсващи ръкави, а на краката си обух най-удобните кецове, с които разполагам. Качвам се в колата, пускам си лека музичка (нещо такова ...) и отварям прозореца, за да пропъдя горещината, заключена между прозорците. Минавам през бензиностанцията, капвам малко бензин, грабвам голяма бутилка студена вода и чаша лате и потеглям.

            В неделя сутринта хората спят до късно и извънградските пътища са почти пусти. Тук-там се виждат коли, но пък кой ли им обръща внимание?! Гледките наоколо са далеч по-пленителни. Градският пейзаж се сменя от поля и малки горички, спретнати градчета с все още заспали улици и малки селца. Отклонявам колата по тесен път. Личи си, че се ползва рядко - по повърхността му има големи пукнатни, в които растат бурени. Около него е обрасло с шубраци, по стволовете на дърветата се изкачват увивни растения, има диви цветя... Асфалтът свършва и започва черен път, а дърветата изведнъж изчезват, за да се ширнат пред погледа ми равни поляни и полегати хълмове с меки извивки. Карам още няколко километра и дори черният път ме изоставя. Спирам на малко петно земя в края на черния път, обрасло с треволяци, взимам си бутилката с минерална вода и излизам навън. Пред мен се е изтегнало блажено най-красивото  поле със слънчогледи, което съм виждала. Жълти и весели, оптимистично надигнали глави към слънцето, попиващи жадно и благодарно лъчите му. Карат ме да се усмихна и ме изпълват с възторг. Не мога да спра да ги гледам - хипнотизиращо е! Искам да запечатам гледката в съзнанието си завинаги!

            Накрая, след като всичките ми сетива са се наситили на тази красота, грабвам раницата си от задната седалка и потъвам сред слънчогледите. Меките им мъжести листа се плъзгат нежно по ръцете и краката им. Сред стъблата на слънчогледите е хладно и приятно. Земята е мека и потъва леко под краката ми. Разпервам пръстите на ръцете си и отвръщам на ласките. Вървя дълго, не знам колко точно. Накрая излизам на малка полянка с красиво кичесто дърво. Тревата искри в свежи зелени тонове, а лекият ветрец леко накланя по-дългите стръкчета. Хвърлям раницата до дебелия и груб ствол на дървото и разпъвам одеялото за пикник. Измъквам малка възглавничка и се изтягам на одеялото. Ммм, няма такова блаженство! Ноздрите ми се изпълват с аромата на свежа трева, до слуха ми достига слабото жужене на пчели и други хвъркати насекоми, чувам някъде и щурче, и птичка, пееща някъде из тревите или храсталаците. Кичестата корона на дървото предпазва очите ми от силните слънчеви лъчи и залива цялото одеяло с приятна прохладна сянка. Попивам всеки звук, всяко ухание, всеки полъх на вятъра. Не знам колко време прекарвам в съзерцание без да мръдна... Раздвижва ме звукът на празния ми стомах. :)

            За щастие съм предвидила подобни ситуации и съм си донесла обяд. Менюто включва рулца от тиквички с крема сирене, мъфини със сирене и сусам и свежи домати, отгледани грижливо от баба и дядо на село с истински вкус на лято. От термоотделението на раницата измъквам и кутийка бира (е, и аз съм човек, а какво по-лятно питие от това?!). Имам и десерт - прекрасни, студени и сочни кубчета зряла диня. Празникът за изгладнелия ми стомах е невероятен!

            След като си похапвам доволно,не ми остава нищо друго, освен да си полегна пак. Нося любимата си книга, така че я измъквам от раницата, излягам се върху пълното си коремче и зачитам. Не ми спори! Спокойствието и леките полски шумове са толкова по-привлекателни в момента, че дори плейърът ми остава презрително забравен на дъното на раницата. Клепачите ми натежават и затварям очи. Оставям мислите си да се реят, да се губят и пак да се връщат в абсолютен безпорядък. Постепенно покоят наоколо напълно ме обзема...

            Събужда ме пърпоренето на някакъв селскостопански самолет в далечината. Вече е късен следобед и евреме да се ориентирам към тръгване. Сгъвам внимателно одеялото, прибирам възглавницата и книгата, намирам си слънчевите очила и поемам наобратно. Колата ми се е напекла зверски, така че паля двигателя, освобождавам от скорост и пускам климатика. Изчаквам няколко минути, подпряна на едната врата, съзерцавайки за последно красотата наоколо и отпивайки лениво от останалата в шишето ми вода. Време е да тръгвам!

            По пътя към дома слушам жизнерадостни парчета и се усмихвам сякаш сама на себе си. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане и виждам късче открадната красота - от багажника под задното стъкло весело ми намига голям златистожълт слънчоглед.

Мило мое дете,
някой ден може би ще прочетеш това, а може би не... Всъщност, няма значение - просто имам нужда да споделя мислите, които ме вълнуват.
Гледам те как спиш до мен - личицето ти е спокойно и мило, а устничките леко помръдват от време на време. Косицата ти е нежна и мека като коприна, а кичурчета от нея леко се завиват покрай малките розови ушни мидички. Разперил си ръчички настрани - сладки ръчички с миниатюрни пръстчета, толкова съвършени и прекрасни. Такова блаженство е изписано на личицето ти, че не мога да спра да те гледам.
Как е възможно да обичаш някого толкова?! Ти си въплъщение на всичките ми мечти, на най-съкровените ми желания.
А точно сега ще спра да пиша, защото искам да легна до теб и да те прегърна близо до сърцето си... :)))