Слънчогледи

            Днес разходката ми (ни :)) ще е на друго място. Толкова различно от градската среда, в която се разхождах последния път, че все едно са на различни вселени.

            И така, денят е топъл и летен. Небето е толкова синьо, все едно някой е взел кофа синя боя и го е залял от край до край. Слънцето свети високо горе и дарява голата кожа на ръцете и бедрата ми с топли лъчи, нежни като ласките на любимия ми мъж. Само тук-там плуват малки бели облачета, пухкави като захарния памук, който продаваха в едно друго време, в един почти друг живот. Облякла съм си късите панталонки в цвят каки, тъничка карирана ризка с почти липсващи ръкави, а на краката си обух най-удобните кецове, с които разполагам. Качвам се в колата, пускам си лека музичка (нещо такова ...) и отварям прозореца, за да пропъдя горещината, заключена между прозорците. Минавам през бензиностанцията, капвам малко бензин, грабвам голяма бутилка студена вода и чаша лате и потеглям.

            В неделя сутринта хората спят до късно и извънградските пътища са почти пусти. Тук-там се виждат коли, но пък кой ли им обръща внимание?! Гледките наоколо са далеч по-пленителни. Градският пейзаж се сменя от поля и малки горички, спретнати градчета с все още заспали улици и малки селца. Отклонявам колата по тесен път. Личи си, че се ползва рядко - по повърхността му има големи пукнатни, в които растат бурени. Около него е обрасло с шубраци, по стволовете на дърветата се изкачват увивни растения, има диви цветя... Асфалтът свършва и започва черен път, а дърветата изведнъж изчезват, за да се ширнат пред погледа ми равни поляни и полегати хълмове с меки извивки. Карам още няколко километра и дори черният път ме изоставя. Спирам на малко петно земя в края на черния път, обрасло с треволяци, взимам си бутилката с минерална вода и излизам навън. Пред мен се е изтегнало блажено най-красивото  поле със слънчогледи, което съм виждала. Жълти и весели, оптимистично надигнали глави към слънцето, попиващи жадно и благодарно лъчите му. Карат ме да се усмихна и ме изпълват с възторг. Не мога да спра да ги гледам - хипнотизиращо е! Искам да запечатам гледката в съзнанието си завинаги!

            Накрая, след като всичките ми сетива са се наситили на тази красота, грабвам раницата си от задната седалка и потъвам сред слънчогледите. Меките им мъжести листа се плъзгат нежно по ръцете и краката им. Сред стъблата на слънчогледите е хладно и приятно. Земята е мека и потъва леко под краката ми. Разпервам пръстите на ръцете си и отвръщам на ласките. Вървя дълго, не знам колко точно. Накрая излизам на малка полянка с красиво кичесто дърво. Тревата искри в свежи зелени тонове, а лекият ветрец леко накланя по-дългите стръкчета. Хвърлям раницата до дебелия и груб ствол на дървото и разпъвам одеялото за пикник. Измъквам малка възглавничка и се изтягам на одеялото. Ммм, няма такова блаженство! Ноздрите ми се изпълват с аромата на свежа трева, до слуха ми достига слабото жужене на пчели и други хвъркати насекоми, чувам някъде и щурче, и птичка, пееща някъде из тревите или храсталаците. Кичестата корона на дървото предпазва очите ми от силните слънчеви лъчи и залива цялото одеяло с приятна прохладна сянка. Попивам всеки звук, всяко ухание, всеки полъх на вятъра. Не знам колко време прекарвам в съзерцание без да мръдна... Раздвижва ме звукът на празния ми стомах. :)

            За щастие съм предвидила подобни ситуации и съм си донесла обяд. Менюто включва рулца от тиквички с крема сирене, мъфини със сирене и сусам и свежи домати, отгледани грижливо от баба и дядо на село с истински вкус на лято. От термоотделението на раницата измъквам и кутийка бира (е, и аз съм човек, а какво по-лятно питие от това?!). Имам и десерт - прекрасни, студени и сочни кубчета зряла диня. Празникът за изгладнелия ми стомах е невероятен!

            След като си похапвам доволно,не ми остава нищо друго, освен да си полегна пак. Нося любимата си книга, така че я измъквам от раницата, излягам се върху пълното си коремче и зачитам. Не ми спори! Спокойствието и леките полски шумове са толкова по-привлекателни в момента, че дори плейърът ми остава презрително забравен на дъното на раницата. Клепачите ми натежават и затварям очи. Оставям мислите си да се реят, да се губят и пак да се връщат в абсолютен безпорядък. Постепенно покоят наоколо напълно ме обзема...

            Събужда ме пърпоренето на някакъв селскостопански самолет в далечината. Вече е късен следобед и евреме да се ориентирам към тръгване. Сгъвам внимателно одеялото, прибирам възглавницата и книгата, намирам си слънчевите очила и поемам наобратно. Колата ми се е напекла зверски, така че паля двигателя, освобождавам от скорост и пускам климатика. Изчаквам няколко минути, подпряна на едната врата, съзерцавайки за последно красотата наоколо и отпивайки лениво от останалата в шишето ми вода. Време е да тръгвам!

            По пътя към дома слушам жизнерадостни парчета и се усмихвам сякаш сама на себе си. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане и виждам късче открадната красота - от багажника под задното стъкло весело ми намига голям златистожълт слънчоглед.